За Андрешко, калта и интернет   Евгени Колев   Дали когато пиша този текст, някой вече не го е прочел? Дали умният словесен еквилибър, който ми е хрумнал и искам да споделя с приятел, на чиито редакторски умения вярвам, не е достигнал през електронните вълни до нечии други уши? Дали ненаписаното още изречение, мисловното упражнение, което не е придобило мастилено-принтерно изражение, вече не е прозрачно за любознателни очи? Ето такива мисли спохождат с приближаването на 14 януари всички, които не могат да си представят свободния свят без свободното слово, а свободното слово – без неговите двайсет и първи векови необятия. Но в обществения дебат във връзка с проследяването на трафичните данни, интернет-шпиономанията и останалите оруеловски аналогии за мен някъде в общия шум остава най-важният въпрос. Защитниците на Свободата казаха колко опасно е някой да надава ухо/око на нашите електронни комуникации. Как това накърнява основните ни човешки права. Как дава хляб за недоброжелателни и направо злонамерени люде да се възползват от наивната ни свободолюбива e-mail,Skype,GSM откровеност и да я обърнат срещу нас. Правилно. Хората, призвани да овардят Свободата – в разбирането на конституционното право на живот, здраве, собственост и други благини – на всеки гражданин, поискаха по-големи възможности да надничат тук-там в Мрежата. В името на борбата с онези, които не искат да живеят честно. Правилно. Тупик, казват руснаците. Път без изход. На пръв поглед и двете страни са по своему прави. И ето тук идва онзи въпрос, който в суматохата никой не повдига. Ако българското общество, което и в този спор с Държавата показва, че е започнало да дораства до квалификацията „гражданско”, вярваше на същата тази Държава, спор нямаше да има. Ако двайсет години (за преди не говорим) „гражданинът” не се беше сблъсквал на всяко кьоше с неадекватни, безхаберни, неумни (думата е на покойната Вера Мутафчиева), немарливи, бездарни, бездушни, алчни, вечно жадни и гладни, корумпирани и откровено крадливи държавни чиновничета, не би се опасявал да им даде повече права в борбата с престъпността. Ако нямаше опасение, че преовластеният простак отново няма да направи всичко възможно да се възползва от поредната вратичка към лично облагополучаване. Че няма да продаде честта на пагона при първата достатъчно остойностена оферта. Че такъв и честта на майка си ще продаде. От две хиляди години насам мизата като че ли при някои човекоподобни индивиди е паднала доста под 30 сребърника. Ето това е въпросът. Българинът – интелигентният, имам предвид, другите не биха чели това, не вярва на собствената си държава. Не вярва на хората, на които би трябвало безрезервно да довери живота, сигурността, собствеността си. Да довери живота и безопасността на децата си. Не вярва на хората, чието призвание би трябвало да бъде „да служат и пазят”. Прав е Елин Пелин. Аз не съм бил прав, когато в училищен литературен анализ преди хиляда години написах, че Андрешко е пример за националния нихилизъм на българина, изоставил държавата си в блатото. Държавата, управниците, законотворците зарязаха народа си в тинята. И даже с ботуша си го натискат все по-надълбоко. Затова и никой не им вярва. Даже на добрите намерения. Защото ни управляват Андрешковци.    

аз имам една теория, която не е много умна, нито много оригинална. А тя е, че българите твърде дълго са стояли под робства и са си изработили своеобразен механизъм за самозащита, а именно пълного неглижиране на управниците и законите. Като доказателство ще дам, несъществуващата никъде по света вратичка, наречена "Комшулук". Нейното предназначение е било да се прекарват овцете от къща в къща, когато турските чиновници идвали да ги броят за дънъка.
Просто и ефикасно. 35 поколения под робство, вероятно е довело и до генитични промени. Така си мисля, подсмихвайки се.